Невидимата ръка на преходa

     Изписа се и се изрече не малко през последните две години по случай 20 годишнината от началото на прехода. Редица дискусии, интервюта и анализи изпълниха медийното пространство. Предвид оскотялата от интелектуално говорене българска публичност това бе добра възможност да чуем някои позабравени гласове на „дисиденти” и наблюдатели и да сравним как гледат те днес на процеса, сложил неизбежен отпечатък върху развитието на страната. Дистанцията на времето даде възможност за интересни равносметки и ретроспективен поглед. 

     На този фон на все пак познати лица и разкази се откроиха две документални творби: книгата на Достена Лаверн „Експерти на прехода” - тема на този текст; и документалният филм на Малина Петрова „Приключено по давност”. Две произведения търсещи истината на прехода и намиращи я, къде повече къде по-малко, в конспирацията. Всъщност две различни конспирации. Едната е конспирацията, най-условно казано - на комунистическия заговор и подпалването отвътре на партийния дом на БКП. Вярно, че филмът на Малина Петрова не отговаря директно на задавания в лентата въпрос – „Кой подпали Партийния дом?”, но води зрителя за ръчичка към зловещи изводи и му предлага сам да отсъди. Другата е външната „конспирация”, продиктувана от неолибералния световен „дневен ред”, описана в книгата „Експерти на прехода”.

 

     Трудът на г-жа Лаверн е антропологическо изследване над „think-tank”* организациите действащи в България  и докторска дисертация на авторката. Какво е „think-tanks”? Kакто са описани и в книгата, това са неправителствени организации изградени по американски модел, занимаващи се с идеи за развитие и експертиза, които често се взимат под внимание при процесите на вземане на решения в редица държави. Това не е някакво ново явление, става въпрос за известни в страната организации като Център за изследване на демокрацията (ЦИД), Център за либерални стратегии (ЦЛС), Фондация „Отворено общество” и др. Въпреки наличието на над 20 такива авторитетни организации събирателният термин “think tank” не е популярен, нито има български еквивалент. Лаверн изследва генезиса, финансирането, методите и предмета на работа на организациите и хвърля светлина върху взаимоотношенията и обвързаностите с донорите и държавните институции. Използва методи на антропологията и документалната журналистика, основно интервюта с експерти и ръководители на „think-tanks”, материали от печата и официални данни. Трудът е масивен, над 600 страници в редактирания му вариант, и е плод на десетгодишни наблюдения. Темата е повече от интересна, повдигат се въпроси, незнайно защо, не задавани досега - въпроси фокусиращи миналото, настоящето и даже индиректно бъдещето на нашето общество.

     Тази книга трябваше да отвори дебата по важни теми свързани с развитието на гражданското общество, визията за бъдещето, оскъдността на елита, неизбежната биографична или наследствена обвързаност с миналото. Но сякаш отекна в обидени пози и гузно мълчание. Критиките, които се появиха в повечето случаи се отнасяха до формата и методите, а не до изводите на изследването.

     Принципно изводите и логическите връзки на г-жа Лаверн звучат убедително: свързани в международна мрежа и финансирани от американски филантропи, българските „think-thanks” са подвластни на чужди интереси, налагат „agenda”-та на „глобалния протекторат”. Затвърдявайки неолибералната доктрина, ”компрадорската аристокрация” убива всяко локално или социално начало. Овладявайки „икономиката на проектите”, „експертите на прехода” са в нелоялна конкуренция с академичните среди и с гражданското общество. Прекомерното им присъствие в медийното пространство, им позволява да са господари на дискурса, задушавайки всеки опит за критична публичност. И най-сериозното обвинение: ролята им на съветващи и контролиращи властта отнема в тяхна полза функции на държавата.

     Това, което буди тревога, е абсолютизацията в съжденията на авторката: Сорос не се разбрал с Жан, следователно Сорос е свалил Жан; или: Кръстев е бил съветник на Желев, след това лансира предварителните избори за кандидат президент, следователно Кръстев е предател. Така представени фактите дават една „изчистена” картина, но ако прибавим неспоменати обстоятелства като „зърнената криза”, „кръгът Орион” или печалните „боянски ливади” получаваме други контексти. Що се касае до Виденов, през годините се появиха интересни и отчасти мотивирани мнения за това как провалът на неговото правителство е „Мит, който успешно умъртви истината” (Добрев, 2001) или как премиерът е отстоявал достойни и принципни позиции по определени въпроси (собствеността на газопроводните тръби и др.). Но даже сценарият за заговор срещу Виденов да е верен, неговата лична отговорност като министър-председател и основен господар на действието не отпада. И още нещо, битуващите съждения за това как Виденов не бил откраднал нищо, не го правят по-успешен управленец (последното всъщност няма връзка с книгата). Под погледите на Беров и Виденов се извършваха крупни икономически престъпления, които буквално източваха ресурсите на тогавашното държавно стопанство. Изходът беше един - бърза приватизация.

     Позволих си това отклонение за да може да маркираме историческата необходимост (независимо дали това ни харесва или не) от следване на зададения чрез експертите път. И то не защото алтернативите са непременно погрешни, а поради неспособността и провала на българският елит да акумулира и реализира Национални политики. Неспособност, породена от неговата количествена и качествена недостатъчност и няколко-полюсна зависимост (САЩ, Русия, международни финансови институции, ДС и организирана престъпност). За добра участ даже един „качествен” диктатор ала Лукашенко не възпроизведе този елит, това в кръга на черния хумор разбира се.

     И в крайна сметка можем ли да предположим къде щеше да се намира България днес без наличието на западно влияние… Каква можеше да бъде алтернативата?! Пътят на Беларус, или този на Украйна, или още по-лошо - на Югославия. Много интересен и положителен е пътят извървян от Бразилия през последните години. За съжаление обаче БСП много отдавна се е превърнала в клиенталистки картел вместо генератор на леви перспективи, а и изходните бази на Бразилия и тогавашна България са много различни.   

     Днес, когато разказът за прехода вече е обект даже и на комерсиална експлоатация (като филма „Тилт”), е добре научният разказ да бъде поднасян по-обстоятелствено и задълбочено. Не, че „Експерти на прехода” не е задълбочено изследване, напротив – това му е основно качество. Но идеологическата му пристрастност и историческа неточност само забулват качествата му. Примерно филмът „Приключено по давност” опонира (въпреки фокуса си върху едно конкретно събитие) с наличието на друг коренно различен и вероятно не по-малко правдив разказ за прехода. Идеологическият прочит е друг, но отразява комплексността на общата истина. Тоест в рамките на т.нар. „контекстуална обективност” можем да запазим своите пристрастия, но не бива да подминаваме очевидни факти.

    

   Освен историческата тенденциозност на авторката, лошо впечатление прави и злостта с която представя някои от обектите на нейното изследване. От друга страна, клюкарският нагон съчетан с литературния стил придават на творбата една може би нездрава от морална гледна точка, но пък за сметка на това безспорна увлекателност. Едно усещане за роман. „Като роман” „живее живота си” и Иван Кръстев, основен обект на  изследване, описанието за което е една забележителна съвременна история.

     Една от отправените в печата критики към авторката е начина на събиране на информация, голяма част от интервютата в книгата не са записвани, на което авторката отговаря, че това е нормално за антропологично изследване. Без да взимаме отношение, само ще споменем, че, появявайки се на книжния пазар, това изследване с тази си тема излиза от антропологическата си рамка и придобива мигновено чисто публицистично и даже историкографско отражение.

    Въпреки всички недостатъци „Експерти на прехода” е събитие, допринасящо за възраждането на „критичната публичност”. Достена Лаверн повдига много важни въпроси, отнасящи се не само до България, но и до всяка постнационална държава. Живеем в свят, в който досегашните национални различия се размиват в сивотата на глобалната масова култура. Глобалната икономика, подкрепяна от финансовия диктат на МВФ и Световната банка, колонизира постепенно планетата.  Футуристичната фикция за матрицата е на път да бъде достигната от реалността на мрежите. Или както сполучливо отбелязва немският философ Хабермас - „Часовниците на западната цивилизация задават такта за насила наложената едновременност на неедновременното”(Хабермас 2004:113).  Единственото утешение е, че тези процеси се случват с различни скорости, нива и нюанси, създавайки нови палитри от наднационални светове, но притежаващи много общи характеристики и ценности. Което има и своите добри странни.

Бележки

*Think tanks - Oт англ. резервоари за идеи бел. авт.

Използвани източници:

Добрев, Ч. (2001). Кому служи лъжата. Вестник „Нова Зора” 17.05.2001  http://www.digsys.bg/bgnews/show_story.html?issue=239689568&media=68195086&class=70470167&story=239689569

Хабермас, Ю. (2004). Постнационалната констелация. КХ, София.