сряда, 11 декември 2013 г.

Illusions - Une revue de l'album Illusions d'Ibrahim Maalouf



  
   « Illusions » est le cinquième album du jazz trompettiste Ibrahim Maalouf,  et bien qu’il ne soit pas tellement jazzy que l’album précédent « Wind », il est un prolongement naturel des aspirations créatrices de son auteur. Le mélange explosif de rock, jazz et trompette orientale a été composé avec l'intention d’être joué sur scène. Entièrement instrumentaux, les morceaux sont faits de refrains et couplets successifs, ce qui les rend très expressifs.  Même s’ils sont dépourvus de texte, ils semblent nous raconter des histoires sur les thèmes de la vie avec ses complexités, des quêtes, des rêves et des illusions. La diversité stylistique des « illusions » nous transporte, tel un tapis magique, vers des divers endroits, qui nous rappellent clairement de l’origine libanaise d’Ibrahim, mais aussi de sa proximité avec la culture occidentale. La répétition écho des fragments solo, typique pour la musique arabe,  est justement jouée entre section de cuivres et première trompette d'Ibrahim, ce qui crée un relief atypique pour la musique de jazz et la fait largement intelligible. Un défaut négligeable est l'utilisation excessive de cet effet, de sorte que certaines des compositions paraissent relativement proches et parfois monotones.
   Mais faisons maintenant ensemble le tour de ce monde, car même s’il est artistiquement surexposé, il n’est guère illusoire:
   Le marceau-titre au début des « Illusions » commence avec le son faible d’une guitare, qui introduit le rythme, le piano ajoute un thème mélancolique, un beau solo de guitare se transforme rapidement en un riff lourd à la manière des années soixante-dix, les tambours se joignent brusquement en vous clouant confortablement sur le canapé. La section de cuivres remplit tout l'espace. Pendant trois minutes et 37 secondes, l'introduction a bien fait son travail et vous êtes déjà prédisposé à continuer. La pièce « Conspiracy generation » rappelle l'angoisse de notre aujourd'hui, la détermination d’auto destruction avec un pathos wagnérien... Une certaine accalmie s’ensuit, puis la tristesse… Bien que l'illusion soit ici la possibilité de nous guérir de la folie de l'époque dans laquelle nous vivons, mais quelle époque était différente de la  nôtre ?!
   « InPressi » et « Nomad slang » se ressemblent, la première nous transmet l’ambiance festive de l'Est. Et la seconde, c’est comme si elle parle d'un long voyage, des jours et des nuits, voyageant à travers les marchés colorés et les oasis. Les deux compositions suivantes sont les plus jazzy de l'album, « Busy » parle avec humeur des pluies, nous plonge dans notre monde intérieur, tandis que « If you wanna be a woman » est une composition complexe, ayant pour thème la femme et sa multiplicité exprimée en musique du jazz en passant par le funk pour arriver aux courbes du trompette Balkano-orientales. Les lignes mélodiques de « Unfaithful » alternent avec les parties de rock les plus explosifs et presque psychédéliques de l'album, où la trompette quart de ton de d'Ibrahim atteint les aigus de zurna. « True story » est la composition la plus tendre  de l'album, sa perle et son aboutissement naturel, et comme son nom l’indique le morceau le moins illusoire parmi autres. Y at-il une meilleure histoire qu’une histoire vraie ?!
   En conclusion, nous pouvons dire que « illusions » est un album au-delà des limites. Ibrahim se promène dans la géographie de la musique et rapproche des cultures lointaines avec la facilité d'un magicien expérimenté. Cela fait de l'album une des créations cosmopolites les plus brillantes de notre temps et montre que le multiculturalisme est possible quand il y a un dialogue avec l'altérité.

Ibrahim a généreusement mis en ligne son album entier sur « You tube », mais malgré cela il vaut mieux acheter l'album  CD, car il y a pour vous beaucoup de surprises supplémentaires. En plus l'édition vinyle sortie eu mois de mai cette année a l’air magnifique, et c’est le complément parfait à toute collection raffinée de jazz.

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Нова медия, нова реалност. Защо са нужни нов тип независими медии? И как могат да бъдат изградени те?





 Нова медия, нова реалност
Защо са нужни нов тип независими медии? И как могат да бъдат изградени те?

1.част


Критичен поглед над медийната действителност.
Проследявайки дейността на българския медиен ландшафт през последните години, човек и с невъоръжено око може да забележи задълбочаващите се медийни дефицити и преобладаващите конформистки нагласи на журналистите. Концентрацията на медийната собственост около малобройни олигархични кръгове, в унисон със световното корпоративно окрупняване, потвърждава тезата на Хабермас за „Колонизация от системата на капитала”. (Habermas 1981:533) В България обаче последствията от този процес са особено отчетливи, страната заема едно от последните места в Европа в класацията, определяща нивото на свободата на словото на авторитетната организация „Репортери без граници”. А според резултатите от анкетата на „Асоциацията на Европейските Журналисти – България”, проведена сред представители на съсловието, медиите в България са подложени на сериозен политически и икономически натиск.  

    Последователното затваряне на българските секции на трите чуждестранни радиа RFI, BBC и DW, от друга страна, лиши българските слушатели от малкото останали островчета на независимото слово. Отделна е темата как се стигна до това чуждестранните станции да олицетворяват медийната свобода у нас.

   На този фон определените за обществени (но финансово зависими от държавата), БНТ и БНР трудно (особено БНТ) постигат еманципацията си от държавното управление и упражняват в незадоволителна степен своята функция. А когато това е на път да се случи, какъвто е случаят с БНР, държавното управление най-безочливо намалява размера на финансовата си субсидия. Държавата се е презастраховала от критики, че не финансира достатъчно двете медии с постановление на Министерски съвет - държавните медии се задължават да отразяват медийните предизборни изяви на политическите партии само срещу заплащане, което освен че ги приравнява с частните, допълнително засилва и без това съществуващия имуществен ценз за участие в българската политическа сцена.

   Друга притеснителна тенденция е все по-ниското ниво на публичен и политически дебат. Аргументираният сблъсък между идеи и визии е заменен с лични нападки и противоборство. За това глобално явление Пиер Бурдийо казва следното „Сред свят, доминиран от панически страх да бъдеш скучен и от грижата на всяка цена да забавляваш, какъвто е светът на журналистката, а особено на телевизията, политиката е обречена да бъде неблагодарна тема, която не се допуска” и ако бъде допусната, журналистите дават „предимство на двубоя пред дебата, и на полемиката пред диалектиката” и „се интересуват повече от играта и от играчите, отколкото от залозите”. (Бурдио 2008:68-69) Този нездрав интерес на медиите, се експлоатира от политиците и техните ПР агенти и се стига до абсурдно самоомаскаряване дори на най-високо държавно ниво.    

   Примерите от изтеклата предизборна кампания са повече от красноречиви. Наслушахме се на безпрецедентни досега подмятания за „целувки”, „мъжка хигиена” и какво ли още не. И за да бъде картината безупречно грозна -  между първи и втори тур, на червения килим в министерски съвет гастролира „примата на попфолка” Лепа Брена. Провокирана от журналистически въпрос, певицата потвърди на излизане от кабинета, че е изпяла песен пред министър-председателя, журналистическата колегия я аплодира!
Излиза, че на фона на стряскащи изборни нарушения и доказани фалшификации и измами, е похвално премиерът откровено да се забавлява в работното си време.     

   Тези журналисти, медии и политици определят дневният ред на обществото и дискурса на публичния дебат. И когато гражданското общество, доколкото го има, се опита да подмени този дискурс, то бива сплашвано от властта да не вдига много шум, защото „Ако продължавате да ме дразните, ще подпишем на инат.” (Борисв 2011) Пак реплика не особено скандална за родните медии. Все пак се намери кой да обясни какво означава „Риск комуникация” и „предпазен принцип”(Кърджилов 2011), но за жалост това не бе обяснено пред широката публика. Задълбочените материали стават достояние на много тесен кръг специалисти от академичните среди. Често в разговори  между студенти и преподаватели във ФЖМК става въпрос за развитие на критическото мислене на младите журналисти. Но не се обсъжда въпроса за развитие на критическото мислене на самите реципиенти по отношение на медийното съдържание. Една целенасочена и дългосрочна кампания за медийно ограмотяване на аудиторията, би могла да я предпази от манипулативно влияние, митологизации и да затрудни реабилитацията на съмнителни личности в публичното пространство, както и да ограничи опитите за разпалване на етническа омраза. Друга тема за разяснения би могла да бъде причинно-следствената връзка между собствеността на едно издание и неговата редакционна политика.
   Преди две години, по предложение на депутата от ГЕРБ Емил Димитров (собственик на фирма за разпространение на цигари), парламента прие решение за отлагане на забраната за пушене на обществени места, съответно - бяха предизвикани протести на граждански организации, с основен аргумент опазване здравето на хората. На тези протести репортери от водещи телевизии анкетираха протестиращите, задавайки въпросите си съвсем тенденциозно с цел да неглижират исканията на протеста и отправяйки контрааргументи като „автомобилите замърсяват повече въздуха”. В такива случаи аудиторията е тази, която трябва да може лесно да разграничи кой защитава обществения интерес.
   Често явление на различни граждански протести е, че журналистическите екипи присъстват на събитието само за първите 5-10 минути след обявения час. Не изчакват хората да се съберат, а в новините излиза невярна информация за броя на протестиращите, която нерядко се разминава в пъти с действителната. 

Има ли светлина в тунела?
   За щастие има, в крайна сметка не сме заложници на мракобесен заговор или поне не сме дотолкова, доколкото, отказваме да приемем, че сме.
   Истината е че данни за съглашение между политически, корпоративни, медийни и експертни кръгове и интереси има. Проектът „Типинг Пойнт” на „Глобална България” или съществуващият медиен комфорт, на което се радва правителството, говорят ясно за това.
   Но първо - тези коалиции не са достатъчно устойчиви, второ - тяхната власт и всеобхватност са спорни, трето - на всеки две години има избори и колкото да се купуват и манипулират изборите, решаваща дума имат хората, четвърто - сред управляващия елит има все пак разумни и разбрани хора.
Освен това, въпреки всички критики към съдебната система, в България има не само формално разделение на властите, което макар и с много уговорки продължава да гарантира една относително демократична и правова рамка.



Имаме ли гражданско общество?
   На този въпрос трудно може да се даде точен отговор. Обикновено се говори за зараждащото се гражданско общество. Свидетели сме на едно трудно 22 годишно раждане?! Няма ли да е по правилно да се каже, че гражданското общество е едно спящо малко бебе, малките бебета обичат да спят. Бебе, което му е вече време да пораства, още повече, че то направи вече своите първи стъпки. (1989та, 1997ма и кампанията за Странджа от 2007ма) Едно дете като проходи идва ред да проговори, за целта в началото му се говори бавно и ясно а после му се разказват приказки. Като стана въпрос за приказки, да споменем индиректно един български филм, чието заглавие се оказа изключително универсално за най-различни перафрази, нека да го експлоатираме и ние: Нашият свят, българският, е малък, а нуждата от просвещение дебне от всякъде. Подчертаваме малък за да намекнем, че задачата не е немислимо трудна. И ето, че пак се връщаме към медиите.

Има ли празни ниши в медийния пазар?
   В без това неблагоприятната медийна картина определени сегменти от пазара остават полуразвити. Изчезването на RFI-България от софийския радио ефир преди две години, сложи край на съществуването на все по-популярния World Music формат в България. Освен това тази станция, въпреки ограниченията (наличие на чистота само в София) бе съумяла да спечели една вярна и специфична публика, която най-общо можем да окачествим като интелигентна и любознателна. Може даже да се говори за формирането (доколкото ми е известно без това да е било изрично преследвана цел) на квази общност около радиото, и доказателство за това е основаната във фейсбук група по повод закриването на станцията, която много бързо набра 1400 души. Подобна ниша стои незаета и при списанията, където многобройните лайфстайл издания не компенсират липсата на интелигентно и провокативно списвания преди години „Егоист”. Емблематичното музикално списание „Rolling Stone” от своя страна не засища в достатъчна степен информационният глад на меломаните относно случващото се на местната и регионална сцена, което донякъде правеше вестник „Ритъм” навремето. Нито едно от трите сравнително нови рок-радиа не успява да се сдобие с такъв култов статут, какъвто имаше рок-радио „Тангра”, това не успява да направи дори и сегашният му интернет ревайвъл „Тангра мега-рок”. Достъпни културни издания като „Лик” са приятно изключение, а вестниците „Култура” и „Литературен Вестник” по ред обективни причини (неприсъствие на всяка вестникарска сергия, високо ниво на езика и др.) са се установили като елитарни издания с ограничени тиражи. 

   Тези липси са свързани и със слабия пазар и могат да бъдат обяснени с най-разнообразни причини, водещите измежду които биха могли да бъдат: промяната в навиците и ценностите на реципиентите, които четат по-малко, слушат радио по-рядко, загърбват духовната си същност, напускат България и като цяло представляват социална група, която се стопява и даже се маргинализира. Естествено такова обяснение не може да бъде прието без размисъл и анализ на причинно следствената връзка, но и до каквито изводи да стигне един такъв анализ, те не биха могли да обезсмислят усилията, конюнктурата да бъде променена, защото вярата, че човек е господар на реалността около себе си е основна движеща сила в развитието на обществото.  

Новите възможности. Интернет е реалност


   Глобално погледнато, надеждата че интернет пространството ще промени тази действителност, запълвайки свободните ниши и допринасяйки за развитието на гражданската журналистика са на път да бъдат оправдани. Комбинацията от продукти на контракултурата като Indymedia и Azaaz, полпулярните социални медии и мрежи като twitter и facebook и вдъхновението от арабската пролет, съчетана с последствията от икономическата криза доведе до формирането на сериозно социално движение в сърцето на западния свят.

   В България първата и в символичен план най-значима победа на контракултурата е кампанията за защита на природен парк Странджа проведена през 2007 година. Природозащитната съпротива даде решителен и изненадващ отпор. Интересно е да се отбележи, че тогава разпространението на социалните мрежи като facebook едва започваше. Но чрез електронна поща , Skype, Icq, телефонни обаждания и съобщения в сайта savestrnaja.ludost.net става възможно да се организират поредица флашмобове и да се привлече общественото внимание.

Интернет медии в България:
   След пионерите като Пари, Дневник и големите интернет портали, вече второ поколение лястовици размахва криле в кибер хоризонта. (E-vestnik, webcafe, Sofia live и др.). Интересно е да се отбележат и такива, които с минимални финансови средства извършват висш пилотаж в киберпространството като „Metal katahizis”, сайтът за „праведна музика”, който се радва на около 4000 уникални посещение ежедневно и оформя една устойчива общност около себе си.

    Показателен е и примерът, че след сливането на вестниците „Пари” и „Дневник” в „Капитал daily”, онлайн версиите на „Дневник” и на „Пари” остават непокътнати, факт доказващ по-голямата устойчивост на онлайн изданията пред техните предшественици.

Статистиката:
   Статистическите данни дават ясна картина за това какви възможности за развитие има медийният интернет пазар, особено сред младите, интелигентните и средната класа. Според изследване, публикувано през 2008г., една трета ог българите имат достъп до интернет. Сред групата на 15-19 годишните този дял достига до 92%. Сред висшистите 83% разполагат с интернет. По-богатите също са сред ползващите интернет ( 79% от деклариралите доход над 800лв. месечно) (Ангелов 2008) в-к Капитал, бр. 43 октомври 2008




Бележка:
Част 2 ще се занимае с това как може да бъде изградена една нова независима медия вдъхновена от максимата изречена от Ричард Бъкминстър Фулър:

 Никога няма да може да промениш нещата чрез борба със съществуващата реалност. За да промениш нещо, създай нов модел, който да направи съществуващия модел остарял.”








Източници:

J. Habermas, Theorie des kommunikativen Handelns (Bd. 1: Handlungsrationalität und gesellschaftliche Rationalisierung; Bd. 2: Zur Kritik der funktionalistischen Vernunft), Frankfurt a.M. 1981

Бурдийо Пиер, (2008). Ответен Огън. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”


П. Кърджилов (2011). Предпазният принцип и темата за шистовия газ – изгубената риск комуникация http://www.newmedia21.eu/analizi/predpazniyat-printsip-i-temata-za-shistoviya-gaz-izgubenata-risk-komunikatsiya/

Ангелов, в-к Капитал, бр. 43 октомври (2008). Изследването е цитирано от Проф. П. Филева, (2009). Медиен Мениджмънт.

петък, 6 май 2011 г.

Невидимата ръка на преходa



     Изписа се и се изрече не малко през последните две години по случай 20 годишнината от началото на прехода. Редица дискусии, интервюта и анализи изпълниха медийното пространство. Предвид оскотялата от интелектуално говорене българска публичност това бе добра възможност да чуем някои позабравени гласове на „дисиденти” и наблюдатели и да сравним как гледат те днес на процеса, сложил неизбежен отпечатък върху развитието на страната. Дистанцията на времето даде възможност за интересни равносметки и ретроспективен поглед. 

     На този фон на все пак познати лица и разкази се откроиха две документални творби: книгата на Достена Лаверн „Експерти на прехода” - тема на този текст; и документалният филм на Малина Петрова „Приключено по давност”. Две произведения търсещи истината на прехода и намиращи я, къде повече къде по-малко, в конспирацията. Всъщност две различни конспирации. Едната е конспирацията, най-условно казано - на комунистическия заговор и подпалването отвътре на партийния дом на БКП. Вярно, че филмът на Малина Петрова не отговаря директно на задавания в лентата въпрос – „Кой подпали Партийния дом?”, но води зрителя за ръчичка към зловещи изводи и му предлага сам да отсъди. Другата е външната „конспирация”, продиктувана от неолибералния световен „дневен ред”, описана в книгата „Експерти на прехода”.
 
     Трудът на г-жа Лаверн е антропологическо изследване над „think-tank”* организациите действащи в България  и докторска дисертация на авторката. Какво е „think-tanks”? Kакто са описани и в книгата, това са неправителствени организации изградени по американски модел, занимаващи се с идеи за развитие и експертиза, които често се взимат под внимание при процесите на вземане на решения в редица държави. Това не е някакво ново явление, става въпрос за известни в страната организации като Център за изследване на демокрацията (ЦИД), Център за либерални стратегии (ЦЛС), Фондация „Отворено общество” и др. Въпреки наличието на над 20 такива авторитетни организации събирателният термин “think tank” не е популярен, нито има български еквивалент. Лаверн изследва генезиса, финансирането, методите и предмета на работа на организациите и хвърля светлина върху взаимоотношенията и обвързаностите с донорите и държавните институции. Използва методи на антропологията и документалната журналистика, основно интервюта с експерти и ръководители на „think-tanks”, материали от печата и официални данни. Трудът е масивен, над 600 страници в редактирания му вариант, и е плод на десетгодишни наблюдения. Темата е повече от интересна, повдигат се въпроси, незнайно защо, не задавани досега - въпроси фокусиращи миналото, настоящето и даже индиректно бъдещето на нашето общество.

     Тази книга трябваше да отвори дебата по важни теми свързани с развитието на гражданското общество, визията за бъдещето, оскъдността на елита, неизбежната биографична или наследствена обвързаност с миналото. Но сякаш отекна в обидени пози и гузно мълчание. Критиките, които се появиха в повечето случаи се отнасяха до формата и методите, а не до изводите на изследването.

     Принципно изводите и логическите връзки на г-жа Лаверн звучат убедително: свързани в международна мрежа и финансирани от американски филантропи, българските „think-thanks” са подвластни на чужди интереси, налагат „agenda”-та на „глобалния протекторат”. Затвърдявайки неолибералната доктрина, ”компрадорската аристокрация” убива всяко локално или социално начало. Овладявайки „икономиката на проектите”, „експертите на прехода” са в нелоялна конкуренция с академичните среди и с гражданското общество. Прекомерното им присъствие в медийното пространство, им позволява да са господари на дискурса, задушавайки всеки опит за критична публичност. И най-сериозното обвинение: ролята им на съветващи и контролиращи властта отнема в тяхна полза функции на държавата.

     Това, което буди тревога, е абсолютизацията в съжденията на авторката: Сорос не се разбрал с Жан, следователно Сорос е свалил Жан; или: Кръстев е бил съветник на Желев, след това лансира предварителните избори за кандидат президент, следователно Кръстев е предател. Така представени фактите дават една „изчистена” картина, но ако прибавим неспоменати обстоятелства като „зърнената криза”, „кръгът Орион” или печалните „боянски ливади” получаваме други контексти. Що се касае до Виденов, през годините се появиха интересни и отчасти мотивирани мнения за това как провалът на неговото правителство е „Мит, който успешно умъртви истината” (Добрев, 2001) или как премиерът е отстоявал достойни и принципни позиции по определени въпроси (собствеността на газопроводните тръби и др.). Но даже сценарият за заговор срещу Виденов да е верен, неговата лична отговорност като министър-председател и основен господар на действието не отпада. И още нещо, битуващите съждения за това как Виденов не бил откраднал нищо, не го правят по-успешен управленец (последното всъщност няма връзка с книгата). Под погледите на Беров и Виденов се извършваха крупни икономически престъпления, които буквално източваха ресурсите на тогавашното държавно стопанство. Изходът беше един - бърза приватизация.

     Позволих си това отклонение за да може да маркираме историческата необходимост (независимо дали това ни харесва или не) от следване на зададения чрез експертите път. И то не защото алтернативите са непременно погрешни, а поради неспособността и провала на българският елит да акумулира и реализира Национални политики. Неспособност, породена от неговата количествена и качествена недостатъчност и няколко-полюсна зависимост (САЩ, Русия, международни финансови институции, ДС и организирана престъпност). За добра участ даже един „качествен” диктатор ала Лукашенко не възпроизведе този елит, това в кръга на черния хумор разбира се.

     И в крайна сметка можем ли да предположим къде щеше да се намира България днес без наличието на западно влияние… Каква можеше да бъде алтернативата?! Пътят на Беларус, или този на Украйна, или още по-лошо - на Югославия. Много интересен и положителен е пътят извървян от Бразилия през последните години. За съжаление обаче БСП много отдавна се е превърнала в клиенталистки картел вместо генератор на леви перспективи, а и изходните бази на Бразилия и тогавашна България са много различни.   

     Днес, когато разказът за прехода вече е обект даже и на комерсиална експлоатация (като филма „Тилт”), е добре научният разказ да бъде поднасян по-обстоятелствено и задълбочено. Не, че „Експерти на прехода” не е задълбочено изследване, напротив – това му е основно качество. Но идеологическата му пристрастност и историческа неточност само забулват качествата му. Примерно филмът „Приключено по давност” опонира (въпреки фокуса си върху едно конкретно събитие) с наличието на друг коренно различен и вероятно не по-малко правдив разказ за прехода. Идеологическият прочит е друг, но отразява комплексността на общата истина. Тоест в рамките на т.нар. „контекстуална обективност” можем да запазим своите пристрастия, но не бива да подминаваме очевидни факти.
    
   Освен историческата тенденциозност на авторката, лошо впечатление прави и злостта с която представя някои от обектите на нейното изследване. От друга страна, клюкарският нагон съчетан с литературния стил придават на творбата една може би нездрава от морална гледна точка, но пък за сметка на това безспорна увлекателност. Едно усещане за роман. „Като роман” „живее живота си” и Иван Кръстев, основен обект на  изследване, описанието за което е една забележителна съвременна история.

     Една от отправените в печата критики към авторката е начина на събиране на информация, голяма част от интервютата в книгата не са записвани, на което авторката отговаря, че това е нормално за антропологично изследване. Без да взимаме отношение, само ще споменем, че, появявайки се на книжния пазар, това изследване с тази си тема излиза от антропологическата си рамка и придобива мигновено чисто публицистично и даже историкографско отражение.

    Въпреки всички недостатъци „Експерти на прехода” е събитие, допринасящо за възраждането на „критичната публичност”. Достена Лаверн повдига много важни въпроси, отнасящи се не само до България, но и до всяка постнационална държава. Живеем в свят, в който досегашните национални различия се размиват в сивотата на глобалната масова култура. Глобалната икономика, подкрепяна от финансовия диктат на МВФ и Световната банка, колонизира постепенно планетата.  Футуристичната фикция за матрицата е на път да бъде достигната от реалността на мрежите. Или както сполучливо отбелязва немският философ Хабермас - „Часовниците на западната цивилизация задават такта за насила наложената едновременност на неедновременното”(Хабермас 2004:113).  Единственото утешение е, че тези процеси се случват с различни скорости, нива и нюанси, създавайки нови палитри от наднационални светове, но притежаващи много общи характеристики и ценности. Което има и своите добри странни.



Бележки

*Think tanks - Oт англ. резервоари за идеи бел. авт.

Използвани източници:

Добрев, Ч. (2001). Кому служи лъжата. Вестник „Нова Зора” 17.05.2001  http://www.digsys.bg/bgnews/show_story.html?issue=239689568&media=68195086&class=70470167&story=239689569

Хабермас, Ю. (2004). Постнационалната констелация. КХ, София.

Въстания и медии

Еманципацията на арабските народи, свръхфункцията на катарския телевизионен канал „Ал Джазира”  и ролята на социалните мрежи



София,
март 2011 г.
        
                                                        

Резюме


Този текст  е плод на тримесечно наблюдение на събитията в арабския свят. Обърнато е специално внимание на медийната роля при възникването на революционната вълна, която заля редица държави. Използвани са различни източници на информация, с цел изграждане на безпристрастна гледна точка, по отношение на случващото се в региона.
 Ограниченото време не позволи да бъдат систематизирани (съответно – включени) някои допълнителни наблюдения, размисли и записки.






        От съвсем скоро политическият и обществен дневен ред в арабския свят е от коренно променен (в някои държави) до сериозно застрашен (в други). Дългогодишните режими в Тунис и Египет паднаха и демократичните преходи в тези две държави са в действие. В Либия бушува гражданска война с международно участие. В Йемен сякаш се чудят чий пример да последват. Шиитското въстание в Бахрейн бе кърваво потушено с помощта на специализирани части от Саудитска Арабия и Обединените Арабски Емирства(ОАЕ), което поставя Иран в много деликатна ситуация. Сирийският президент Башар Ал Асад се опита превантивно да започне реформи, пускайки на свобода някои политически затворници и премахвайки преградите за достъп до „Facebook”, но вихърът на революциите не се смили над относително младия диктатор.
          Хамас обстрелва с ракети Израел, а еврейската държава отговаря, бомбардирайки Ивицата Газа. Междувременно палестински активисти в Интернет трескаво пропагандират третата палестинска интифада.
          Мавритания, Мароко, Алжир, Ливан, Йордания, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Оман и Джибути също не бяха подминати от протестната вълна, като в някои от тях вече се предприемат реформи за удовлетворяването на настоящите искания, в други - властите всячески се опитват да задушат народното недоволство. Даже в наскоро разделения на две държави Судан, се проведоха протести, които не можаха да достигнат успешен изход. Причината за неуспеха, според някои наблюдатели, е че опозицията не е съумяла да спечели общественото мнение.
Единствените островчета на пълна стабилност в това бурно море се оказват емирствата Катар и ОАЕ. Общото между двете богати на петрол държави е участието им в силови операции, свързани с  въстанията (Катар - на страната на бунтовниците в Либия, ОАЕ - в подкрепа на Бахрейнската династия). Немаловажен факт е, че на тяхна територия се помещават двата най-влиятелни арабски телевизионни канала - „Ал Джазира” и „Ал Арабия”.
            На 1 ноември 1996 г. „Ал Джазира” стартира своята арабска програма, с което се открива нова страница в арабската журналистика. Фокусът на телевизията, по думите на нейния директор, Мухамед Яасам Ал Али е: „ Ние сме една арабска медия и се интересуваме най-вече от новините в арабския свят. Разбира се, интерес представляват и световните събития, но от арабска гледна точка”.(Al Ali, 2001г.)
           „Ал Джазира” налага плурализма на мненията като стандарт в своите предавания, нещо рядко срещано до тогава в арабските телевизии. Тя е първата в региона, която търси израелската гледна точка. Не се колебае да интервюира и Осама Бен Ладен. Телевизията е единствената медия, допусната от талибаните да отразява войната в Афганистан. Офисът на „Ал Джазира” в Кабул, както по-късно и този в Багдад, са попадали под съюзнически въздушни нападения. Медията е критикувана за предполагаеми връзки с „Ал Кайда” и други ислямистки организации. Над катарските власти е упражняван натиск от американска страна на най-високо ниво за да закрие или поне смекчи позицията на медията. Още през първите години на съществуването си, „Ал Джазира” печели огромна популярност и днес продължава да е най-гледаният новинарски канал в близкия изток. Телевизията съумява едновременно да е обективна и проарабска. Това противоречие занимава медийните изследователи Мохамад Ал Науауи и Адел Ескендер, които наричат този феномен „контекстуалана обективност”. Това е термин от квантовата механика, който в случая обозначава „отразяването на всички гледни точки около всяка новина, по начин съобразен с ценностите, вярванията и сантиментите на целевата аудитория”. (El-Nawawy, Iskendar 2002)


Великият медиатор

           Шейх Хамад Бин Халифа Ал Тахини е емир на Катар и реформатор с размах. Притежава перфектната комбинация от визия за бъдещото и възможности за осъществяването й. Днес гражданите на Катар са най-богатите хора в света по среден доход на глава от населението . Икономическият ръст от 19.4%  също държи първенството на световно ниво. Индекс на човешко развитие - отново първо място. Филяли на най-престижните световни учебни заведения обучават на място младото поколение. За осъщесвяването на тези цели Хамад Бин Халифа работи още преди да стане емир, но боязливостта и консерватизма на баща му - Халифа Бин Хамад му пречат да разгърне плановете си. Изходът –безкръвен преврат, годината -1995. Синът отстранява бащата в царството на патриархалните ценостти.
           Проектът на шейх Бин Халифа Хамад е да изгради ексклузивна държава -„Швейцария на залива”, в която едни свободни и независими медии имат своето място. Една година след като узурпира властта в страната, е основана телевизия „Ал Джазира”, която е собственост на управляващата фамилия, но има и държавно участие, като първоначалната субсидия се равнява на над 300 милиона долара.
Емирът има и силно изразени външнополитически амбиции. През годините той се превръща в един от основните медиатори в региона като посредничи във вътрешно ливанските преговори, преговорите в Йемен, палестинските територии и в процеса по освобождаването на българските медицински сестри. Успява едновременно да поддържа добри отношения със Сирия и Иран от една страна и със САЩ и Израел от друга. Облича костюм когато се среща с президент Обама и се явява с традициона джалабия пред крал Фахд. Информира света с „Al Jazeera English”, а арабското общество с „Al Jazeera Arabic”.   
            Великият медиатор е един от най-големите инвеститори в глобалната икономика, а катарски фондове осъществяват инвестиции от над 20 милиарда долара годишно. Такива фондове имат и другите богати страни от залива, които инвестират стотици милиарди, като основната цел е да обезпечат бъдещето си  след изчерпването на петролните ресурси.
             Световната икономическа криза се задълбочава в края на 2008 г. и арабските инвеститори претърпяват колосални загуби от вложениията си в Западния свят. Тук иронията е, че арабските икономики остават относително незасегнати. По това време се започват сериозни дискусии, засягащи потенциала на останалите арабски страни.   Може да се предположи, че без да правят задълбочени икономически анализи, шейховете са припознали корумпираните президентски режими като основна пречка за „национално отговорните” им капитали.     


Психоатака

               Преди две години, когато Израел предприе нападения над ивицата Газа, „Ал Джазира” буквално премахва програмата си и започва непрестанно отразяване.  С други думи -революционния в началото на 90-те формат на CNNBreaking News” е надстроен в „Unbreaking News”. Редуват се коментатори в студиото, съобщават се всевъзможни новини, свързани със събитията. Набляга се на различни по вид репортажни свидетелства. Често се излъчват материали, заснети с GSM и се правят телефонни включвания с активисти на Хамас и жители на Газа. Репортерите на „Ал Джазира” се стараят да бъдат на предна линия на военния терен и са оборудвани с каски и бронежелетки, като видимо се стараят да акцентират върху драматизма на събитията. Останалият свят спира да съществува, външните новини се редуцират до минимум. Стремежът към постоянно отразяване в реално време води до отпадането на някои аналитични и дискусионни предавания. Всъщност някои тенденции в политиката на телевизията са обезпокоителни. Първо - прекомерното излъчване и многократно преповтаряне на кадри, показващи жертвите на нападенията, което е в разрез с журналистическите стандарти за етика.
             И второ - периодичното излъчване на специално направени шапки, съдържащи подбрани драматични снимки или видеозаписи от войната, кадрирани много професионално, с резки и внушителни музикални фрагменти, с един или повече под-слогана като „Един народ под обсада” и един основен слоган на края „отразяването продължава”. Като цяло „Ал Джазира” излъчва професионални и изпипани шапки, но специално тези за интервенцията в Газа бяха много подтискащи. Истината е, че катарската телевизия има изключително силно влияние над палестинците, както в Газа така и на Западният Бряг. 


Преди Революциите

            „Ал Джазира” не щадеше критиките си към повечето арабски диктатори и излъчваше репортажи на чувствителни социални и политически теми. През 2008г. екип на телевизията заснема внушителен документален филм за Египет, засягащ кариерата на Мубарак, проблемите на неговаото управление и зараждащите се протестни движения. Интересно е как в последните месеци на миналата година, редакторите  на няколко пъти пускаха материали, снимани от любители, отразяващи малки социални протести в малки населени места, основно в Тунис и Алжир. Тези откъслечни прояви на  недоволство, продиктувано от повишените цени на храните, още преди самозапалването на Буазизи, бе първата индикация, че нещо предстои. Напоследък засилено се обсъждат създаденото през 2004 г. египетско движение „Кифая” (от арабски -„Стига”, бел. авт.), протеста на адвокатската гилдия в Кайро и младежкото интернет движение „6-ти Април”. Истината е, че те наистина имат своята обществена и медиаторска значимост. Трябва да се отбележи, че това са интелектуални кръгове, които традиционно са в опозиция. Такива организации има в целия арабски свят и доказателство за това са хилядите политически затворници, които далеч не са само членове на „Мюсюлмански братя”. В крайна сметка, Събитието е куражът на обикновения, изстрадал човек да въстане срещу многогодишна диктатура.
„Ал Джазира” показа лицето именно на този човек.


Самосбъдващи се пророчества

              На 7. декември миналата година американският професор от ливански произход Фирас Уалид представя книгата си „The Coming Revolution: Struggle for Freedom in the Middle East”, издадена от „Heritage Foundation”. Авторът е коментатор в „Fox News”, член е на „Фондация за защита на демокрациите”(FDD) и изготвя доклади по въпросите на сигурността и тероризма за Европейският Парламент, Съвета за Сигурност към ООН и конгреса на САЩ. На представянето на книгата си, Уалид предсказва събитията от  следващите месеци, критикува недалновидността на американската политика, спрямо демократичните движения и „неефективното изразходване на стотиците милиони долари, предвидени за подкрепа на демократизацията в региона”. Американският експерт също предупреждава за опасността от ислямизаця на политическите процеси.(Walid 2010) Последното опасение съвпада и с първоначалния дискурс на водещите американски новинарски телевизии CNN и Fox News. Коментарите и дискусиите, последвали разцъфването на арабската пролет се концентрират изключително около следния въпрос: „Демокрация или фундаментализъм?”.
            Праволинейността на неолибералните think-thanks* и свързаните с тях организации изумява - на 2 март, в центъра за култура и дебат „Червената къща”, е проведен дебат на тема „Какво ще дойде след протестите в Близкия изток – демокрация или шериат?” Този език, налаган вече едно десетилетие е втръснал най-вече на англоезичната публика и това вероятно е една от основните причини милиони зрители да предпочетат „Al Jazeera English” за източник на информация. (Червената къща, 2011 г.)   


Страната на жасмина

             Докато екземплярите на „The Coming Revolution…” си намират място по рафтовете на американските книжарници, един младеж на име Мохамад Буазизи – продавач на плодове и зеленчуци в тунизийския град Сиди Бузид, е проверен от органите на реда. След като се установява, че няма разрешително, полицаите конфискуват стоката и забраняват на Мохамад да използва сергията. Младежът прави няколко неуспешни опита да си върне взетото и да изкара разрешително от общината. Оставайки без доход и със задължението като най-голям син в семейството да издържа майка си и малката си сестра, младежът  решава да се жертва в знак на протест и се самозапалва на 17. декември в центъра на града. Свидетел заснема горящото тяло с мобилен телефон. Кадрите се разпространяват в „You Tube” и „Facebook”, стигат и до „Ал Джазира” и aфектират много хора. След две седмици Мохамад Буазизи умира в болницата. Властите в Сиди Бузид обграждат града, за да не може никой извън града да присъства на погребението, а на опечалените е наредено да не организират публично погребение. Тази заповед не се приема от хората и много от тях се стичат на погребението. Чрез социалните мрежи кадрите отново обикалят света.
Арабският свят се сдобива със своя Ян Палек.   
              Междувремено ливанският новинарски сайт „Ал Ахбар” (www.al-akhbar.com)   публикува получена от „Wikileaks” кореспонденция на американския посланик в Тунис, уличаваща туниския президент Бен Али и неговото семейство в корупция и извънредно охолен живот. Властите спират достъпа до „Ал Ахбар”, но това прави „забранената информация” още по-търсена и чрез „Twitter” и „Facebook” младежите я разпространяват чрез кратки пропагандни съобщения. На 19.декември е първият протест. Солидарността в страната и чужбина расте. Бунтарите започват мощна творческа дейност, създават се десетки страници в Фейсбук, към които се присъединяват стотици хиляди, пишат се блогове, монтират се кратки видеоклипове с емоционални кадри от сблъсъците с полицията. Ежесекундно се излъчват новини-съобщения в „Twitter”. След две седмици протестите обхващат цялата страна, след още две - Бен Али напуска  страната.
              Младежите назовават своя подвиг Интифа. Тяхната борба е едновремено реална и виртуална. Слагат качулките, камък, спрей или коктейл молотов в ръка и влизат безстрашно в битката, докато приятелите им на по-задна линия ги снимат с мобилните си телефони. Вечер се събират в сайбер-кафето и качват в интернет дигиталните си ловни трофеи. Пишат рап текстове и рисуват карикатури, шаржове. Разговарят с виртуални приятели от Алжир, които също протестират. Предприемат действия, заедно с хакерски и антиглобалистки западни групи като „Анонимос”.
Младежите от Магреба, бидейки френски възпитаници споделят една обща (суб)културна среда с младежи от Франция, Белгия, Холандия (от африкански произход или от леви и маргинални субобщества). Именно поради това, действията им могат да се свържат освен с примера на младежите от последната палестинска интифада, но и с влиянието на миналогодишната студентска стачка във Франция, както и с бунтa във Френските гета от 2005г. Тази специфика липсваше в другите арабски страни, където младите хора бяха по-смирени. В този ред на мисли можем спокойно да говорим за глобализираща се култура на протеста.
            Трябва да се отбележи, че ако не се бе появил импулсът на Магреба, с неговата социална характеристика, случилото(случващото) се би имало съвсем различно лице.
Факт е, че в очите на Света най-силно се набиха картини от кипящият площад „Тахрир” в Кайро. Но истината е, че този „кипеж” нямаше да го има без тунизийската стихия.

            Отразяването на революциите от „Ал Джазира” е в характерения за медията стил на „непрекъснато отразяване” при кризисни ситуации. Тя силно се ангажира със събитията и ги митологизира. Излъчват се непрекъснато, даже и нощем, актуални новини, съобщения, мнения, коментари, видеозаписи заснети от очевидци, репортажи правени не само от журналисти, но и от участници в събитята! Следва/споделя се емоционалното развитие на протестиращите. Търси се мнението и на властите, но ограничено. Предимно се предлага гледната точка на протестиращите, въпреки основния слоган на медията „Мнението и другото мнение”. Случва се представители на властите да поискат сами да изложат позицията си. В такива случаи, особено с либийски представителни лица подходът на журналистите е агресивен, често се прекъсва събеседника с въпроси. В този контекст прави впечатление по-мекото събеседване с представители на сирийските власти и (понякога!) лекото, уж незабележимо укорително отношение към сирийските опозиционери, в смисъл –„Виждате сега Башар Ал Асад се старае, започва реформите, вие няма ли да проявите търпение?!”. По-малко, но се отразяват и протестите в съседните на Катар държави; Бахрейн, Саудитска Арабия, Иран и Оман. В Бахрейн специално, събитията много добре бяха отразявани до момента на влизане на чуждестраните сили в страната. След това намаля потокът от информация (особено пъвите 2/3 дни след нахлуването).
Прави впечатление многократно показване на жертвите от страна на протестиращите в Либия преди взимането на решение в ООН относно военната намеса.
Публичната кампания на президента Салех в Йемен е добре отразена, въпреки това има лек превес в полза на опозицията.
Йеменската, тунизийската, египетската и либийската революции имат специално изработени в епичен стил шапки, които предхождат отразяванията.     


Новото лице на исляма и трите ключа към спасението

            Кадрите от петъчните молитви на площадите в Тунис, Кайро, Бенгази и Сана, показващи милиони мюсюлмани да се молят за демокрация, възкресиха идеята за либерален ислям. Трудно е да се опишат силата, волята и трепета на тези моменти. На юг от Мека и на запад от Синай се роди източният еквивалент на Християндемокрацията. Това явление може да има голямо социално и политическо значение и е добре да бъде поощрено, най-малкото защото е единствената ефикасна алтернатива на радикалният ислям. Или метафорично казано - само ислямът може да убие Бин Ладен, защото фундаментализмът на запада го храни.                                
             Близка до ислямистките движения, „Ал Джазира” им дава възможност да се представят в нова светлина. Представители на „Мюсюлмански братя” многократно се появяват в ефира на медията и декларират съгласието си с идеята за светска държава. Знакова бе и реакцията срещу изявлението на Иран, когато ислямската република приветства и припознава египетската революция като ислямска. От „Мюсюлмански братя” категорично опровергаха тази теза и заявиха, че „тази революция е на египетския народ”.
               Опитът в Ирак и Афганистан показва, че изолацията на обществени фактори от политическият живот няма да доведе до затихване на конфликта. Полезно би било да се познават по-добре процесите в Близкият Изток. Ненужно е първосигналното отричане на парламентарно представена организация, каквато е „Мюсюлмански братия”. А именно това направиха от „Fox News”. Родната агенция Фокус пък нарече организацията „Братя мюсюлмани”, превеждайки дословно името от арабски. 
                 Десет години след 11.септември, влиятелни кръгове в Западният свят продължават да приравняват една незначителна като численост радикална група с исляма въобще. Прави го индиректно, на нивото на езика. Умберто Еко много семпло и ясно излага проблема и сочи изхода: „Ако ти се случи да кажеш, че Бин Ладен е дявол, ти отговарят, че може би искаш да избиеш децата на Кабул, а ако пожелаеш в Кабул да не умират деца те определят като поддръжник на Бин Ладен. Въпреки това единственият начин да не участваме в неговата игра (на Бин Ладен бел. авт.) е да се откажем от кръстоносните войни в бяло и черно и да развиваме дълбоката мъдрост, която нашата култура ни е дала – способността да правим разлика.” (Еко 2010:259) 
Ако успеем да заменим езика на конфронтация с езика на диалога и разбирането, ще има шанс да се опазим от ненужни битки. Хората в Египет и Тунис сякаш разбраха това. Не остава нищо друго освен да им пожелаем успех. А успехът на техните революции може да се окаже ключ към предотвратяването на предречения от С. Хънтингтън сблъсък на цивилизациите, защото общите ценности изграждат доверие. Забелязва се, че откакто разцъфна арабската пролет, гласът на радикалният ислям е заглушен.  
          И още нещо. За съжаление конфликтът в Светите земи навлиза в нова кървава фаза. Подписването на поредното споразумение се провали. Говори се за трета палестинска интифада. Освободени и еманципирани, много араби морално ще я подкрепят, но не бъркайте тези гласове с гласа на ислямският фундаментализъм! Първо - между тези гласове ще се чуят гласовете на милиони арабски копти, католици и православни. И второ - тези гласове ще извикат отново за свобода, ще извикат за чиста и свята Палестинска република с нейните християни и мюсюлмани –единствената гаранция за мир с Израел и вторият ключ за разбирателството между Изток и Запад.   
            Арабските революции трябва да ни предизвикат да отворим и дебата за решаването на глобални проблеми, като въпроса за водата и хляба на утрешния ден. Бунтовете, на които бяхме свидетели, бяха провокирани на първо място от цената на хляба и би било много по-мъдро да се захванем с тяхното решаване –третят ключ, отколкото прекалено да се фокусираме върху маргинални и, надявам се, залязващи групи като ислямските фундаменталисти. В това поле на действие, ролята на осъзнатата и „мисионерска” журналистика, може да бъде значителна.

София, март, 2011г.


Бележки:

*„think-thanks” са неправителсвени организации занимаващи се с идеи за развитие и експертиза. Тези организации влияят над процесите за вземане на решения в държавата. Някои леви изследователи смятат, че те не допълват а изместват гражданското общество, изземват функции на държавата и независимата акдемична общност.

Използвани източници:

Еко, У. (2010). Връща ли се часовникът назад. Сиела, София

Червената къща, (2011) Програма, Месец Март. Червената къща, София

Al Ali, M.(2001). TBS spoke with Al-Jazeera Managing Director Mohammed Jasim Al-Ali. Spoke withTBS Senior Editor S. Abdallah Schleifer and Managing Editor Sarah Sullivan. TBS Journal http://www.tbsjournal.com/Archives/Fall01/Jazeera_al-ali.html [посетен на 25.3.2011]
El-Nawawy, M. and Iskendar, A.(2002).The Minotaur of 'Contextual Objectivity': War coverage and the pusuit of accuracy with appeal. TBS Journal http://www.tbsjournal.com/Archives/Fall02/Iskandar.html [посетен на 25.3.2011]   

Walid, Ph. (2010). Phares Walid introduces “The Coming Revolution: Strggle for Freedom in the Middle East” at Heritage Foundation.http://thecomingrevolution.net/wp/   Video

Икономическите предизвикателства пред арабския свят






         Не е тайна, че събитията в арабските страни оказват сериозно отражение върху регионалната и световна икономика. Още през първите дни на протестите в Египет започна да се наблюдава ръст в цените на петрола. Положението ескалира до степен, че се наложи борсата в Кайро да затвори врати, след като търговията с ценни книжа регистрира сериозен спад (16% само за първите два дни от протестите). Туристическата индустрия на Египет губеше ежедневно по 310 милиона долара. Даже след падането на Мубарак и Бен Али икономиките на Тунис и Египет продължават да срещат затруднения. Появи се нова вълна от локални синдикални протести. Междувременно туризмът, основно перо и за двете държави, дава минимални признаци на съживяване, след като бе колабирал по време на протестите. Говори се, че значителни капитали се изтеглят от региона. И двете страни са принудени да се справят с хуманитарната криза по либийските си граници, където са се формирали бежански лагери от бягащи от размириците чуждестранни работници. Десетки хиляди тунизийци и египтяни работеха в джамахирията и спомагаха за вливането на свежи пари в икономиките на своите страни. Гражданската война и унищожението на петролни съоръжения стимулира допълнително цените на черното злато до 126 щатски долара за барел брент, като общото повишение от началото на кризата надвишава 20%. Това вече е достатъчно сериозен сигнал за глобална тревога. Световната икономика едва възстановила се от финансовата криза преди две години е изправена пред нови предизвикателства. Арабската криза съчетана с последиците от аварията във Фокушима и високите лихви в глобален мащаб ще забавят растежа, твърдят анализатори. Засега намалените добиви от Либия се компенсират от други производители. Саудитска Арабия е страната с най-големи резервни мощности и би могла да покрие евентуален недостиг на пазара. Страната с 10 милиарда долара излишък за 2010 г. се справи успешно (засега) с шиитските вълнения в югоизточната част на страната, където се намират основните нефтени съоръжения.

        Опасенията са, че растящите цени на петрола ще доведат до рязко повишение на цените на храните. В развиващите се страни и третия свят горивата и храните образуват над 60% от общото потребление и тяхното поскъпване може да доведе до ускоряване на инфлацията, която в комбинация със забавения растеж води до стагфлация. Стагфлацията от своя страна може да доведе до „нова глобална рецесия”, казва Нуриел Рубини, като отбелязва, че „Сериозните вълнения в Близкия изток исторически са ставали причина за пикове в цената на петрола, които са предизвикали три от последните пет глобални рецесии.” (Нуриел 2011) Затова се смята, че шиитско-сунитското противопоставяне е източник на дългосрочна икономическа дестабилизация.

      Шиитските малцинства (мнозинства в Бахрейн и Ирак) в страните от залива и Ливан са тлеещи огнища готови да се възпламенят от най-слабия полъх на пустинния вятър. Тези малцинства освен геополитичски инструмент на ислямската република представляват и чувствителна емоционална струна за населението на Иран, което е съставено от над 90% шиити. Иран обтегна взаимоотношенията със съседите си, членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив покрай решението на Съвета да подкрепи с военна сила властите в Бахрейн за потушаване на шиитското въстание там. Иран и Бахрейн оттеглиха взаимно посланиците си. Шпионски скандал предизвика изгонването на ирански дипломат от Кувейт. Колкото и хипотетичен да изглежда днес един военен сблъсък на Иран с арабските съседи, рискът не бива да се подценява. Първо, защото това противопоставяне исторически погледнато е традиционно, и второ, заради своя потенциал да срине световната икономика - твърде голям залог за пренебрегване. За любителите на черни сценарии само ще споменем, че Иран освен, че добива 10% от световния петрол и притежава втория по обем запас от природен газ, но  разполага и с ядрени мощности. Ядрената централа „Бушер” се намира на брега на Персийския залив, буквално под носа на своите западни съседи, и според доклад на фондация Heinrich Böll Stiftung (Iran-Report, 2011) е построена върху опасна земетръсна зона. Голяма е вероятността Иран вече да притежава и ядрено оръжие.

Преход от неопатриархализъм към неолиберализъм?!!

       „Промяна искам да ям”* изпя една култова личност у нас в края на осемдесетте.  Спокойно можем да употребим тази фраза, за да опишем метафорично въжделенията на протестиращите в Египет и Тунис. Въпреки чисто социалната първопричина за протестите, свързана с цените на храните и най-вече на хляба. Днес, образно казано първа, втора и трета точка от дневния ред са политическите промени. Въодушевени от успехите си, но и основателно притеснени за необратимостта на процеса, протестиращите наблягат на исканията си за: промяна на конституцията, съдебно преследване на досега управлявалите и организирането на избори. Икономическите искания се изчерпват с романтичното искане десетките милиарди от задграничните авоари на бившите диктатори да бъдат „върнати на народа”. Чуват се гласове за либерални реформи и свобода на пазара, но не толкова като лозунги на площада, колкото като мнения на експерти и изказвания на някои политици, присъединили се към протестите. И тук трябва да отбележим основния порок на тези въстания. 

     Както отбелязахме по-горе, генезисът на вълненията (особено в Тунис и Алжир) са социалните искания за контрол над цените и намаляване на безработицата. От друга страна, исканията за демокрация, свобода и сваляне на режимите надделяха. Освен това като говорители и организатори на протеста изпъкнаха младежи, свързани със западните филантропски фондации, голяма част от които лобират за утвърждаването на неолиберални възгледи. Като прибавим и очертаващото се обвързване с МВФ и Световната банка, можем да предвидим една не до там социална перспектива, което според някой наблюдатели като Валтер Амбруст „може да доведе до силно разочарование от промените сред голяма част от населението.” (Ambrust 2011) Такова разочарование ще е неминуемо ако не се намали безработицата и не се подсигури устойчивост на продоволствието. 

   Въпреки сравнително добре развитото аграрно стопанство, Тунис и Египет внасят не малка част от нужните им хранителните стоки. Миналогодишните пожари в Русия предизвикаха по-малки добиви на зърнените култури и повишение в цените на международните пазари. Над 50% от разходите на едно домакинство в Египет отиват за прехрана, докато за сравнение в България този процент е около 30, а в западна Европа около 10-15. Безработицата сред младите е голяма, като 60% от населението е под 30 годишна възраст. 

Обществени нагласи

     В един кратък но много красноречив анализ публикуван във в-к „Die Zeit” Надине Крайтмаиер и Оливър Шлумбергер описват структурата на авторитарните ражими в арабския свят. Авторите смятат, че дългогодишната устойчивост на режимите се дължи на четири специфични за тези страни фактора: (1) Особености на икономическата система, които ще разгледаме по-долу; (2) Патримониална политическа система в  смисъла на описаните от Макс Вебер вертикални властови структури, отделящи масата от елита чрез бюрокрация; (3) Обществени фактори, свързани с патриархалните форми и ролята на авторитета и; (4) Международните фактори подкрепящи статуквото.(Kreitmayer, Schumberger 2011)

       Под особености на икономическите системи, авторите имат предвид симптомите на икономическо рентиерство, характерно за арабския свят. Богатите на природни ресурси държави разчитат на доходите си от продажба на петрол и газ – вид икономическа рента, която директно се прехвърля в държавния бюджет. Обикновено излишъкът се инвестира в дялови участия в глобалната икономика и рядко се инвестира в производствен процес. Даже държави, които разполагат с малко или въобще не разполагат с природни богатства, също успяват да привличат външни приходи (рентиери втора класа). Това става под формата на финансова и военна помощ от Запада (преди години и от Съветския съюз), транзитни такси от петролопроводите (в Египет от такси за преминаването на Суецкия канал) и регионално сътрудничество с богатите на петрол страни. Така богати и „бедни” съумяват да „издържат” къде частично, къде почти изцяло населението си. Подсигуряват се безплатни държавни услуги като образование и здравеопазване, субсидират се горива и дори храни. На определени групи от населението (военни, полиция, държавна администрация, близки до властта бизнеси)  са предоставени привилегии за да се гарантира тяхната лоялност. С тези способи държавата „откупува” своята легитимност.

       Спряхме се малко по-обстойно на този анализ, за да подчертаем стереотипа на отношенията държава-гражданин и какви очаквания би могъл да има последният. В условията на икономическа, социална и културна глобализация може да се очаква, че този архаичен модел ще бъде рано или късно изоставен. Въпросът е как да стане това с минимална социална цена, особено при по-бедните и необразовани слоеве, където патриархалните нагласи са силно изразени.
  
        За разлика от източна Европа, където моделът на шоковата терапия обуславяше успехът на реформите (валидно най-вече за страните от Вишеградската тройка и Прибалтийските републики), в арабските страни би било по-подходящо да се приложи опитът на Бразилия от последното десетилетие, където мащабни държавни и държавно-частни програми гарантираха развитието на икономиката и социалната стабилност в очертанията на една либерална рамка.

      Близостта до европейските пазари, наличието на евтина работна рака и достъпът до енергийни ресурси са предпоставки за икономически растеж и развитие.  Съществуват неизчерпани възможности за развитието на леката промишленост, селското стопанство и възобновяемите енергийни източници. Евентуални програми за микро кредитиране биха насърчили развитието на малкия и среден бизнес. Привличането на западни и арабски инвестиции също би допринесло за развитието на региона. Нужна е само още една предпоставка за просперитет – стабилност, условие, което за съжаление засега не се подава на хоризонта.









Бележки:
*Митко Воев от група „Нова генерация”



Използвани източници:



Ambrust, W. (2011) A revolution against neoliberalism? Aljazeera.net публикувано на 24.2.2011 http://english.aljazeera.net/indepth/opinion/2011/02/201122414315249621.html


Iran-Report. (2011) nr. 4 Iran-Report.  Heinrich Böll Stiftung http://www.boell.de/weltweit/nahost/naher-mittlerer-osten-iran-report-4-2011-11697.html



Kretmayer, N. Schlumberger, O.(2011) Autoritäre Herrschaft in der arabischen Welt. Die Zeit http://blog.zeit.de/schueler/2011/03/22/arabische-revolutionen/



Рубини, Н. (2011) Икономическото домино от арабската революция. в-к Дневни. Публикуванo на 17.3.2011 http://www.dnevnik.bg/analizi/2011/03/17/1061183_ikonomicheskoto_domino_ot_arabskata_revoljuciia/

вторник, 26 април 2011 г.

ПРОФИЛ НА ПЛОВДИВСКАТА ТЕЛЕВИЗИЯ „ТРАКИЯ” /по-известна като ПОТВ - ПЛОВДИВСКА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ/







ПРОФИЛ НА
ПЛОВДИВСКАТА ТЕЛЕВИЗИЯ „ТРАКИЯ”
/по-известна като ПОТВ - ПЛОВДИВСКА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ/



            Телевизията е създадена преди 11 години, на шеговития  1. април, заема ефирната чистота на тогавашната телевизия „Тракия”, собственост на банкера Христо Александров, която дотогава не е формирала собствена програма а е излъчвала програмата на телевизия „7дни”. Така започват перипетиите по български; Телевизията подава документи за регистрация в НСРТ като обществена телевизия но не получава отговор, години наред. През 2003 г. държавата налага със задна дата непосилни такси за излъчване и медията се отказва от ефир. От тогава Пловдивската обществена телевизия се предава по кабел основно от оператора „Евроком”.

В началото на 2007г. без предупреждение „Евроком” спира сигнала на пловдивската медия. Започват обвинения и пазарлъци междувременно телевизията започва отново да предава програма в един пловдивски квартал чрез оператора „Кейбълтел”. Накрая регулаторния орган СЕМ се намесва за разрешаването на спора между „Евроком” и „ПОТВ”, и оспорва правото на телевизията да се нарича обществена. Медията си връща старото име и до днес официалното й название е Пловдивска телевизия „Тракия”. От есента на 2007г. тя отново започва да предава рпограмата си и през оператoра „Евроком”.

С годините медията се превръща в най гледаната пловдивска медия. Днес тя  излъчва програмата си в трите пловдивски кабелни мрежи, както и в над 20 селища в региона. ПОТВ може да бъде гледана в интернет на http://www.potv.eu


                               
ПРОГРАМА

Телевизията е поли тематична с подчертан регионален облик. Център на програмата са регионалните новини, които са сред най-гледаните от пловдивчани, телевизионни програми. Те се излъчват 5 пъти през деня. 80 до 90% от излъчваната програма е собствена продукция.

            На сайта на телевизията, относно харктера на програмата, ще прочетем следното ”Политиката на телевизията може да се определи като либерална, защитават се гражданските права, етническата толерантност, зрителите се въвличат ежедневно в дебати, но не се спекулира с популизъм и национализъм”.

 
Основни предавания:

"ПЛОВДИВСКИТЕ НОВИНИ"
Какво се случва в Пловдив в града, в квартала и на улицата?
Новините се излъчват денонощно, но основните новинарски емисии са в 17.30, 19.00, 20.30, 22.30 и 24.00. Новините от 17.30 са с жестомимичен превод.
В емисиите има постоянна рубрика "Зрителите стават новинари", новини, подсказани от  зрители.

"ТВ ОМБУДСМАН"
Всяка вечер от понеделник до четвъртък Любомил Лазаров кани гости и коментира теми, към които зрителите проявяват интерес. Често в предаването се намират ре
шeниaтa на наболели проблеми. Начало 17.50.


"ВАШИТЕ ИСТОРИИ"
Ежедневно в 18.50 "водещият и бутащият" Петър Краевски представя новите истории, изпратени по пощата или по мейла, заснети с любителска камера, джиесем или открити в интернет, а във вторник от 19.25 ги класира с помощта на зрителите с чувство за хумор.


"ГУСТО, МАЙНА, ФИЛИБЕТО"
Пловдивските чешити, разпитвани от Любомил Лазаров. Единственото предаване в света, където се говори не на "господине", а на "майна. Сряда от 19.20.

"ГОЛЕМИЯТ СЪВЕТ"
В дните, предхождащи заседанията на Пловдивския общински съвет, в студиото на телевизията се канят общински съветници, подкрепящи или оспорващи проекторешения, които ще бъдат гласувани на следващия ден. С помощта на откритите телефони може да се чуе и гласът на обикновените хора.


"ЕДНА ПЛОВДИВСКА СЕДМИЦА"
Обзорно политическо предаване с водещ Димитър Русков. В студиото гостуват политици, бизнесмени и журналисти, свързани със събитията, дали облик на изтеклата седмица. Петък от 19.20


"АСЯ В СТРАНАТА НА ТАЛАНТИТЕ"
Всяка събота водещата Ася Антонова и режисьорът Петър Алексиев канят в голямото студио на ПОТВ младите таланти на Пловдив и областта. Начало 13.00


"ТРИТЕ ПЛОВДИВСКИ НАЙ"
Почти всеки ден от 15 часа, а след това в 20.50 се представят личности и събития от историята и днешния ден на града.


"ЕКСПЕРТЕН СЪВЕТ"
Два пъти в месеца във вторник от 19.20 около заседателната маса в студио 3 се събират експерти -хора, които са доказали, че знаят и могат. Те разказват за своите проблеми и предлагат как да се решат проблемите на града.
Рубриката се излъчва съвместно с Пловдивския бизнес експертен съвет.


"ОБЩЕСТВЕНА ПРИЕМНА" Всяка делнична сутрин, веднага след прегледа на печата, дежурният редактор на новините застава зад открития телефон. Няма тема, няма ограничения - зрителите са поканени да споделят всичко, което ги вълнува и да коментират градския политически и обществен живот.


"ГЛАШАТАЙ" Информационна програма, пълна с новини, истории, съвети, полезни адреси и телефони. Излъчва се следобед и през нощта.Продуцент Петко Шойлеков.

Това са основните предаванния даващи на телевизията един публицистичен и общественополезен характер.


ФИНАНСИРАНЕ

„Медии с човешко лице”

Конкретни предавания и продукции на ПОТВ са финансирани - продуцирани от сдружение „Медии с човешко лице”. Това е паралелна на телевизията организация, която набира средства по различни програми стимулиращи независимите медии със цел изграждането на по-пълноценно гражданско общество.

             Телевизионните проекти, се изпълняват по програми на  Европейския съюз, Американската агенция за международно развитие към правителството на САЩ, Световната банка, Фондация за развитие на гражданското общество, фондация"Отворено общество", Фондация за реформа в местното самоуправление, Фондация "Крал Бодуен"- Белгия, "Обединени холандски фондации" и много други.

            Благодарение на това сътрудничество са реализирани редица проекти като; „Лице в лице”, „Съдът от близо”, „За корупцията”, ”Напук”, „Уважаеми граждани”’, „Различни с равен шанс”, „Гражданска трибуна”, „Градът и махалата” и др.

            Друг основен източник на финансиране е продажбата на рекламно време и то особено в предизборни периоди. Структурата на аудиторията показва превес на обществено активните граждани, ко
eто прави телевизията особено търсена от политическите партии. 

            Телевизията не само не получава субсидия от държавата но и се налага да плаща на кабелните оператори за разпространението на нейната програма и за да оцелее прилага най различни хватки като спестява от осигуровки, организира курсове за репортери и обучава начинаещи политици как да се държат пред камера.    

          
СТРУКТУРА

            На въпроса ми „Как е изградена телевизията, каква е нейната структура?”
Евгений Тодоров, нейният главен мениджър ми отговаря: “всичко се прави от всички” и все пак;

Евгений Тодоров –главен мениджър, главен редактор и водещ. Така шефът на телевизията е от двете страни на кадара.

 Пред кадър:
Журналистическия екип е съставен от още шест водещи, от които всеки води новини и поне едно предаване; Димитър Русков, Ралица Господинова, Васил Трайков, Илиян Велков, Мария Гарванова, Любомил Лазаров.

Зад кадър:
На щат са назначени трима оператора, двама режисьора, петима специалиста по пост продукция, трима излъчване и трима счетоводителя. Петима рекламни агента се грижат за материалното обезпечаване.  


Техниката е смесица от професионална и битова, тъй като развитието на технологиите, според Евгений Тодоров е толкова бързо че битовата техника за месеци догонва параметрите на професионалната. „Царе сме в прилагането на полупрофесионална техника в професионални условия” каза още шефът на медията.
Телевизията разполага с две студия и две общи апаратни към тях.
Управителят на телевизията не е оптимист за бъдещата цифровизация на електронните медии и смята че тя ще доведе до нова финансова зависимост на медиите. Интернет е посредника, на който телевизията възлага повече надежди.

АНАЛИЗ
   
            „Нашата кауза е Пловдив” казва Евгений Тодоров. ПОТВ е телевизия с ясно конотиран регионален характер. Предавания като „Густо, майна, Филибето” и „Трите половдивски най”-култивират локалното, обогатявайки общото, това е един добър пример за градивен местен патриотизъм.


                                  
             Ако погледнем малко по-критично, можем да кажем че ПОТВ е телевизия хибрид донякъде обществена, донякъде комерсиална. Освен че съдържа реклами в програмата, можем да открием и предавания със съмнителна обществена полза като предаването „Мъдрост и тайнство” на маг Мариела.    

Телевизията обаче е функция на обществото, негово отражение, понякога криво но отражение. Телевизия по български е ПОТВ, професионална с битова техника, прави се с битови средства но с мерак. С ищах за промяна – въздействие над обществото, в помощ и негова услуга, за това е обществена. Макар и оспорвана, заслужена е тази титла. Доказателство са наградите, които телевизията е получила, отзивите на зрителите и дългия списък от телевизионни проекти осъществени съвместно с неправителствени организации.
                            
 ПОТВ спомага за обществен контрол над институциите, като прави тяхната дейност по-прозрачна и като подлага властта на своебразен публичен „съд”. Излъчват се заседанията на общинския съвет, обсъждат се предварително неговите проекторешения, снимат се възстановки на актуални съдебни процеси и се търсят решения на наболели проблеми. Колкото повече бели лястовици като ПОТВ би имала нашата демокрация, толкова по-малко фасадна би била тя. Ползвайки се от опита на ПОТВ би било добре някои наши медии да преосмислят пътя, по който са поели, особено, тези  които са натоварени с обществена функция.
             Правенето на обществена телевизия, според Евгений Тодоров се обезсмисля от самия закон за радио и телевизия, тъй като не давал абсолютно никакви преференции, а само ограничава. Да абсурдна ситуация, как да анализираш абсурда? Та то е трудно да го опишеш, камо ли да го анализираш.

Нещо гнило има в България.


Снимки: Дорайд Ал Хафид