Говорилня до безгласност
и „героите” в безопасност
Огромни информационни масиви съдържащи новини, репортажи, коментари и компромати заливат днес медийната ни действителност. Десетки вестници, интернет сайтове, блогове, радия и няколко национални телевизии се надпреварват за вниманието на реципиентите. Какво по-хубаво бихме си казали пред тази перспектива преди 22 години, когато едва се бяха появили първите дисидентски движения и когато траекторията на медийния дискурс се движеше между официозния в-к „Работническо дело” и заглушаваното радио „Свободна Европа”. Да, но, докато въпросната поляризация (макар и не всекиму видима) бе лесен ориентир за това коя система е „по-добра”, то днес „информираното” ни общество е изправено пред ново предизвикателство – да търси истината в потоците от информация и дезинформация, поднасяни от медиите, който все повече обслужват нечии частни интереси. Както обяснява известният немски философ Хабермас в своята теория за комуникативното действие, днешният свят е „колонизиран от системата на капитала”, която упражнява пряк контрол върху средствата за масово осведомяване. Този процес сякаш още по силно се наблюдава у нас след залеза на партийната преса и особено след разбиването на двуполюсния модел. Хабермас още през далечната 1961 г. в изследването „Студентът и политиката” казва, че с изчезването на „класовите партии” и превръщането им в модерни „интеграционни партии” разликата между тях се изгубва, с което политическото противопоставяне се „формализира”.
Повече от очевидно е, че докато главни медийни теми са барбекюто на Цветан Цветанов, мокрите поръчки на бившия Главен прокурор, хонорарите на Доган, телефонния списък на Красьо Черния или дискотечните подвизи на излежаващия присъда Митьо Очите, се изпуска дебата за една от основните точки от дневния ред на обществото – законотворчеството в Народното събрание, където отявлени лобисти като депутатът Емил Димитров трескаво прокарват законопроектите си. Най-лошото е, че разкритията за делата на горе споменатите медийни герои, макар да служат за димна завеса, в повечето случаи са реални, но и те остават без никакви последствия. Какъв стимул има един разследващ журналист да заложи живота си, когато даже неговите колеги коментират разобличаващите факти като нещо по-скоро любопитно, отколкото скандално?! Не случайно повечето разкрития не са плод на журналистически разследвания, а биват снасяни от „журналисти” като Георги Стоев, Боби Цанков и Огнян Стефанов. Или идват от „политици” като Яне Янев. Тази подмяна на „роли под светлината на прожекторите” (Ъ. Гофман) гарантира само едно - лошо представление. Това представление обаче е „интерактивно” и ние сме част от него, то е нашият живот, то подменя езика, кода на общуване, в началото се усеща като лека настинка, после добива симптомите на треска и след това идват хроничните гърчове, които ни разтърсват след всяка криза, заменка или екзекуция. Задача и дълг именно на Журналистиката и на мислещите и добре говорещи хора е да се стремят да обърнат хода на този процес. Витгенщайн пише „философията е борбата на нашия разум срещу опорочаването на нашия език” и допълва „Целта е да покажем на птичката изхода от кафеза”*. А кой не обича да лети?
*Всички цитати са свободен превод от немски.
Няма коментари:
Публикуване на коментар