Двадесет години митингова демокрация (декември 2009г.)

            Двадесет години митингова 

                          демокрация.

Съвсем скоро се навършиха цели двадесет години от най-повратната точка в новата ни история. 10 ноември 1989 година е дата, дала много надежди на своите съвременници и събудила страховете на други.

Много се изговори през последните дни за това дали преходът е успешен или неуспешен, дали е завършил или не. Отговорите естествено бяха разнородни. Но всички коментатори бяха единодушни в едно: преходът е бил дълъг и мъчителен. А защо бе така, е въпрос, на който колкото по-откровено и задълбочено си отговорим, толкова по-добре ще опознаем близкото си минало, а оттам и себе си.  

Изначално трябва да споменем, че желанието за реформи на българската комунистическата върхушка не бе продиктувано от любов към демократичните ценности или от някакви внезапно появили се либерални прозрения. Дали успехът на „доктрината Рейгън”, насочена срещу социалистическия блок, или съвкупността от много икономически и социални фактори, предизвикваше рухването на берлинската стена, анализаторите ще спорят още дълго. Така или иначе, вятърът на промяната набираше скорост и се превръщаше в ураган или, както би казал другарят Димитров, Колелото на историята се беше вече завъртяло.

Премълчаването на  катастрофата в  Чернобил, обгазяването на град Русе, авантюрата ”възродителен процес”, икономическите трудности, нарастващият дефицит на хранителни стоки и режимът на тока бяха все фактори, които повече и повече стискаха примката на Живковия режим. Но това не е всичко - процесите в страните от вишеградската тройка (Солидарност, Харта 77), Горбачовите директиви за гласност и перестройка окуражават най-представителната част от българската интелигенция за първи път, след смазването на горянското движение, да се организира в няколко дисидентски движения. Постепенно се появяват „Комитетът за защита на град Русе”, „Дискусионния клуб за защита на гласността и преустройството”, „Екогласност”, профсъюзът „Подкрепа” и  Сдружението за защита правата на човека.      

Въпреки появата на дисидентски движения   българското общество не разполагаше с достатъчно потенциал за извършване на това колосално изменение – преминаването от тоталитарен социалистически строй към демокрация и пазарна икономика. Страната ни се изправи пред морален и културен дефицит. Социумът още в първите месеци след „дворцовия преврат” се разцепи на две крайно непримирими групи - радикално настроените носители на промяната срещу консервативните и патриархално ориентираните. Последните не бяха задължително поддръжници на комунистическия режим, но бяха подвластни на неговата пропаганда и стереотипи, което изигра изключително негативна роля върху демократичния процес. Интересното е, че тази пропаганда много често не бе явна и официално отправена от комунистическата партия. Съществуваха нагласи в обществото, които говореха за твърдо отказване да се възприеме идеята за промяна. Перспективата за по-малко държава и повече лична отговорност не бе популярна сред бройлеромислещите. Тези нагласи и страхове бяха умело използвани от противниците на настъпващата либерализация.

Така къде явно, къде подмолно, бе дискредитирана демократизацията. Възтържествуването на циничният манталитет удави наченките на зараждащото се гражданско общество. Разколът в обществото бе повсеместен.

В името на „мирния преход” и „националното съгласие” процесите в обществото бяха удържани и с малки изключения не се стигна до радикализиране на обстановката, което попречи да изживеем напълно, нужният може би катарзис. Не бе казана цялата истина за миналото, за престъпленията на комунистическия режим. Не се извадиха досиетата тогава, когато трябваше да се случи това. Провали се търсенето на съдебна отговорност от партийните ръководители за извършените престъпления. Благодарение на това с помощта на кадри от „бившите” тайни служби започнаха да се плетат видими и невидими мрежи от престъпни структури,  Останалото е криминална хроника…